"Само ти" от Мия Шеридан - За да обичаш някого, първо трябва да обикнеш себе си
Само ти
- Автор: Мия Шеридан
Бестселър на „Ню Йорк Таймс“
Красива история за лечебната сила на любовта, за израстването и намирането на истинското Аз.
Kристъл отдавна е научила, че любовта носи само болка. По-добре да не чувстваш нищо, отколкото отново да страдаш. Тя крие своето наранено сърце зад маската на студено поведение, а в душата ѝ е стаено дълбоко недоверие към мъжете, които според личния ѝ опит само вземат и използват.
Но тогава в живота ѝ се появява Гейбриъл Долтън. Въпреки ужасяващата тъмнина на миналото му, той излъчва неоспорима доброта. И макар да знае какво ще ѝ струва това, противно на волята си, Кристъл е привлечена от него. Спокойната му сила сломява защитата ѝ, а нежното му търпение я заставя да се усъмни във всичко, в което е вярвала досега.
Кристъл и Гейбриъл никога не са си представяли, че животът, който им е откраднал всичко хубаво, ще ги дари с такава дълбока любов. Но съдбата им предоставя единствено възможността да се срещнат и сега изборът е техен: отново да затворят сърцата си или да намерят смелост да преодолеят болезненото си минало…
Мия Шеридан е автор, който обикнах след като прочетох "Гласът на любовта" и вярвам, че ще прочета всяка нейна книга, до която имам възможност да се докосна. За тези, които не са се запознали с нея ще кажа, че стилът ѝ е наистина уникален и емоционален. Това важи отново и за "Само ти". Историята е различна и оригинална, въпреки че отново е засегната темата за болезненото минало и нуждата от любим човек, който да ти помогне да се справиш. Силно впечатление ми прави, че Мия Шеридан някак отново успя да улови дълбочината на всяка една емоция в героите си и с лекота ги предаде на читателя. Начинът, по който пише, позволява книгата да се чете лесно, плавно и обгръща цялото ти внимание. Сякаш разказва красива приказка, само че тук историята е загрозена от много болка и душевни белези. Страшно много ми хареса идеята всяка глава да започва с прекрасен цитат от други книги, защото това обогатява книгата и ѝ придава един различен чар и характер. В същото време самата тя не използва банални и заучени реплики, а разгръща чувствата на героите си по свой собствен начин.
Първото запознанство в книгата е изцяло за Елоиз. След всичко преживяно от нея пътят, по който е поела, ми се вижда обективен и реален. Начинът, по който живее, изглежда, мисли и говори е абсолютно естествен, като се има предвид тежкото ѝ минало. Тя е съвсем сама на този свят и трябва да се бори всеки ден, за да оцелее, независимо от цената, която плаща за това. Нейният образ през цялото време ми изглеждаше по-добре изграден и истински, отколкото този на Гейбриъл. Имаше моменти след запознанството им, в които се чудех дали този Гейбриъл не е някакъв герой от неин сън, който сънува и спасител, за когото тя мечтае. Не ми се виждаше реално някой да се влюби в стриптизьорка просто, защото изглежда прекалено добра и красива, за да бъде там. Точно това е единственият минус на цялата история в моите очи. Начинът, по който Гейбриъл заобича Елоиз ми изглежда като "мал-шанс" и почти невъзможено да се случи, но в същото време неговата същност е толкова красива, че всичко това оставя на заден план и неусетно потъваш в душата му. Сякаш наистина четях приказка, в която се разкрива истината за сродната душа и как тя те намира в точния момент, когато най-малко очакваш. Очарованието, с което всичко това е описано смекчава нереалността на връзката им и след определен момент в книгата отношенията им станаха много по-истински и дълбоки. "- Ти не можеш да ме поправиш, знаеш го.
- Не, аз мога само да те обичам."
Гейбриъл е онази част от книгата, която бих нарекла вълшебна, заради цялата му красота, неподправена доброта и оптимизъм. Въпреки общите черти и рани от миналото на двамата, той е пълна противоположност на Елоиз - искрен, мил, грижовен, открит, склонен да прощава и достатъчно силен да продължава живота си с усмивка. Всичко, което Елоиз не е. Благодарение на тези различния сякаш отношенията им придобиха баланс, допълваха се и си даваха един на друг точно това, от което другия се нуждаеше. Понякога не разбирах постоянната му упоритост към Елоиз, но ясно разбирах защо тя го отблъскваше. В началото беше така сякаш той има нужда от нея, но след това разбрах, че всъщност тя е тази, която потъва и има нужда от ръка, която да я издърпа на повърхността. Предполагам, че като човек преживял същото и преборил ужаса на миналото си, Гейбриъл изпита привързаност и желание да помогне на Елоиз за нейното собствено спасение.
"Благодарността не е лейкопласт, Ели. Ти трябва да опознаеш чувствата си, да ги осъзнаеш. Благодарността е това, което ги прави поносими. Понякога благодарността ти помага да преживееш деня, а понякога просто те води от един момент към следващия."
Мисля, че ако можех да дам име на книгата, бих избрала "Спаси ме", защото историята показва точно за тази вид любов, която лекува, променя, изцерява и дава нов път към щастието. От Гейбриъл и Елоиз можем да научим най-вече, че за да бъдеш обичан, първо трябва сам да се обикнеш. Трябва да сме благодарни за това, което имаме в точно този момент, а не да се вглъбяваме в загубите от миналото. Не на последно място остава посланието за подкрепата, за това някой да повярва в теб и да ти даде сили да се бориш. Мия Шеридан отново вдъхва надежда, показвайки ни, че независимо от раните и странностите ни, всеки от нас е мечта за някого и просто трябва да изчакаме тази мечта да стане реалност.
Благодаря ти, че беше тук! <3
Коментари
Публикуване на коментар